Опитвам да си обясня оптиката и поетиката на така зареденото с чиста енергия присъствие на картините на Александър Капричев. Едновременното наслагване на потока от постоянни трансформации на форми, перспективи, паметови отпечатъци и кристализация на неизменното, превърнато в знак, в символ, съответства на съвсем осъзнатата, търсена музикалност на тази живопис.
Музикалните цикли и аналогии във визуалните изкуства се явяват особено в стремежа към представянето на невидимото чрез видимото – например Времето или несвършващият, настоящ момент. При Паул Клее идеята за абстракцията и музиката е съотнесена към темпоралното, като присъщо на креативността на природата и изкуството. Клее адаптира диригентски жестове в графични знаци – йероглифи, визуално изпълнени с музикално съдържание, от които прави серия рисунки на лодки и кораби. Корабните платна и въжетата – символи на хода на небесните светила, ветровете и светлината в метафориката на вътъка на темпоралното съществуване са често срещан мотив и при Уилям Търнър – предтеча на абстракционизма. Намирам смисловопораждаща кореспонденция между визуалната естетика на тези художници и на Александър Капричев. Характерно за неговите картини е многофасетъчното пресичане на пространства и различно протичащи времена. Не случайно са и доминиращите, насочващи към музикалното звучене заглавия „Композиция“. Светопропускливостта, прозрачността на тази живопис рафинира способността на погледа да търси, да про-вижда – през платна (корабни и живописни), струни, лъкове, стрели, мрежи, различни дистанции помежду, отвъд хоризонти. Едно себеизследване чрез творене – от вътрешния архив от образи, звуци, светлини, атмосфери и вслушването в първоначалата. Подобно метафизиката на предсократиците, които съзерцават и дочуват говора на стихиите – stoiheion – „про-звучаването“ на битието. За Хераклит огънят е потенцията, от която всичко се разгръща. За Емпедокъл водата е едно от първите звучения на битието, игра на форми, на времето и паметта.
В картините на Александър Капричев неизменно е заложен, като стремеж, един хоризонт – крайния ръб на повърхността на видимото в досег с безкрайното.
Пенка Казанджиева, изкуствовед, Национална Музикална Академия, София