Сюжетите на Велислава, на пръв поглед ежедневни и документални, подканват зрителя сам да се вгледа в своя начин на възприемане и на търсене в картината. Макар и ескпресивни, смело поставени върху платното наедро, цветовете, които художничката използва, всъщност носят със себе си атмосферата на много конкретно време и място, сцена, забелязана само за миг, без да може да бъде задържана. Фигурите и местата са изобразени без детайл, но с много внимание към материята, светлината, движението или липсата на движение. Играта между обобщеното и свръхконкретното приобщава зрителя към спомен, който не е лично негов – личният миг остава все така неуловим, но странно познат и дори притежаем заради начина, по който е реконструиран. Между различните платна позицията на зрителя се измества от съвсем близка, вторачена в материята, през пребиваваща в същото пространство, в което са и фигурите, до леко дистанцирана, сякаш виждаща случващото се на снимка или през прозорец. Това движение, комбинирано с баланса между детайла и обобщеността в картините, отново примамва публиката към самото преживяване в процеса на гледане, търсенето на свое място и център, без да може окото да привикне към единен начин на възприемане. По този начин зрителят, макар и приет в света на картините и персонажите, които ги обитават, остава винаги леко дистанциран; обитаващ спомен, който не е негов, способен да го преоткрива или преинтерпретира, освободен от категоричност. Може би точно тази комбинация от близост и дистанция носи характерното спокойствие на тези сюжети. Дори в съзерцанието на бушуващи води стихийността е овладяна от усещането, че художничката съществува отвъд нея, за да успее да я изобрази.